В народните вярвания християнското възкресение се преплита с възраждането на природата за нов живот. Затова Лазаровден е празник на събуждащите се гори, ниви и пасбищата. По традиция се откъсват върбовите клонки, с които трябва да се окичат вратите на следващия ден – Цветница
Празникът е наричан "Лазар", "Лазарица" или "Лазарова събота". На самия Лазаровден рано сутринта, пременени в нови и чисти момински носии, закичени с венци и свежи китки по главите, лазарките тръгват на групи по махалата да обикалят селските домове.
В същността си той е посветителски обред, през който трябва да преминат всички девойки, за да могат да минат под венчило. През цялото време те пеят празнични обредни песни, като изпълняват и своя ритуален танц, наричан най-често "боенек". Стопанката кара лазарките да подскачат високо и да потропват с крака, за да растат високо посевите и да се плодят домашните животни. После тя дарява девойките с яйца, които те събират в кошнички.
Интересното е, че лазарските песни се изпълняват единствено в този ден от годината и по никакъв друг повод. Обичаят завършва на другата сутрин с ритуала „кумичене”, при който девойките пускат венчетата си по реката. Тази, чиято китка пристигне първа се обявява за кумица и останалите й отдават почит през цялата година.
Най-характерният български обичай на този ден е Лазаруването. На пръв поглед е трудно да намерим връзката между чудото на възкресението и Лазаруването. В народното мислене обаче този посветителскитят обред е символичния край и прераждане на детето в жена. От този ден нататък девойката има нов социален статус и вече може да си избира годеник, както и от друга страна, да бъде искана за невеста.